Институтът на отношенията „родители – деца“ отразява общата философия на Семейния кодекс (СК) за защита на правата и интересите на децата. Този извод се налага от многобройните разпоредби, отчитащи интереса на детето: условие за одобряване на споразумението относно последиците на развода (чл. 49, ал. 5 СК и чл. 51, ал. 2 СК), подробен и ясен режим на лични отношения на детето с родителя, при когото няма да живее (чл. 59, ал. 3 СК), облекчени условия и ред за вписване на деца в регистъра за пълно осиновяване (чл. 84 и чл. 93 СК), определяне на минимален размер на издръжка, без ограничения в максималния и размер (чл. 142, ал. 2 СК).

В процеса на упражняване на своите права и задължения родителите неизменно вземат решения, свързани с ежедневието на детето, стандарта и начина му на живот. На определена възраст и при определени условия детето може да не е съгласно с начина, по който е отглеждано и възпитавано (чл. 124, ал. 3 във вр. с ал. 1 СК). Най-често разногласието между родител и дете би било по конкретен въпрос. Правото на детето в тези случай е гарантирано чрез възможността да бъде информирано и консултирано от органа за закрила на детето (чл. 13 от Закона за закрила на детето – ЗЗДт), като в производството по чл. 124, ал. 3 СК това е дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) по настоящия адрес на детето. В правомощията на дирекциите „Социално подпомагане“ е да дават съвети и консултации по отглеждането и възпитанието на децата (чл. 21, ал. 1, т. 4 ЗЗДт). При разногласие между родител и дете органите за закрила на детето са задължени да окажат съдействие на детето, да го консултират, а при нужда – да сезират полицията, прокуратурата и съда за предприемане на незабавни мерки за защитата му (чл. 21, ал. 1, т. 10 ЗЗДт). В случай че детето е навършило 14 години и разногласието е по съществен въпрос, то може да се обърне чрез дирекция „Социално подпомагане“ до районния съд по настоящия му адрес за решаване на спора. Правото на детето да се обърне към съдебен орган, който да го изслуша и да му даде търсената защита, е в пълно съответствие със задължението на Република България по чл. 4 от Конвенцията за правата на детето (КПД), ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г. (ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г.) за предприемане на всички необходими мерки, включително законодателни, за осъществяване на правата, признати в конвенцията. Чрез процедурата по чл. 124, ал. 3 СК на непълнолетните е дадена възможност чрез ДСП да потърсят разрешение на възникналото с родителя, респ. с родителите му разногласие. Инициативата за разрешаването на разногласието между родител и дете е на детето, което действа чрез ДСП. Недостатъците на уредбата в настоящата редакция на чл. 124, ал. 3 СК са относно субекта, който да извърши преценка дали въпросът е съществен, дали съответната ДСП е задължена да сезира съда и дали се дължат такси за производството.

Тъй като дирекциите „Социално подпомагане“ са единственият орган, чрез който на детето може да се осигури достъп до правосъдие, логично е въпросът винаги да бъде отнесен до съда. Този извод се налага от самата редакция на чл. 124, ал. 3 СК, която съдържа изискване детето да е навършило 14 години. Това законодателно решение не е случайно. На първо място, 14-годишните деца са непълнолетни и действат лично и със съгласието на своите родители. В конкретния случай и поради наличието на противоречие между интересите на детето и родителя, за да не се стига до назначаване на особен представител (чл. 129, ал. 2 СК), законодателят е предвидил изначално, че в тези случаи детето действа чрез дирекция „Социално подпомагане“. Това е и органът, чрез който детето сезира съда и в който случай ДСП действа като представител на детето по смисъла на чл. 15, ал. 7 ЗЗДт. 3а съгласие на дирекция „Социално подпомагане“ обаче по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЛС не може да се говори. В случая детето разполага с процесуална легитимация и сезира съда при преценка, че разногласието с родителя, респ. родителите, е по съществен за него въпрос. Именно поради особеностите в психо-физическото развитие на навършилите 14 години деца на тях им е дадена възможност да отнесат спора пред съда, макар и чрез намесата на административен орган в лицето на дирекция „Социално подпомагане“. Предполага се, че на тази възраст детето може да направи преценка кога въпросът е съществен до степен да налага разглеждането и решаването на спора от съда. Нещо повече, в производството по чл. 124, ал. 3 СК детето има възможността да обоснове значението, което въпросът има за него, и лично да защити позицията си. По тези причини дирекция „Социално подпомагане“ е задължена да окаже съдействие на детето, като по този начин осигурява достъпа му до правосъдие. Дали въпросът е действително съществен, ще подлежи на преценка от решаващия спора съдебен орган – районния съд по настоящия адрес на детето, съобразно особеностите на конкретния случай. В общи линии съдът ще се произнесе по същество след предварителна преценка дали спорът е по въпрос, чието разрешение ще даде трайно отражение върху бъдещото развитие и начина на живот на детето. При тази преценка съдът е длъжен, в съответствие с разпоредбата на чл. 15, ал. 6 ЗЗДт, да изслуша становището на ДСП, която в определените и от закона функции на орган за закрила на детето да даде становище относно положението и интересите на непълнолетния. Казано с други думи, административният орган е длъжен да окаже съдействие на ненавършилото пълнолетие дете при сезиране на съда за разрешаване на възникналия с родителя, респ. родителите му, спор, но становището по чл. 15, ал. 6 ЗЗДт е базирано изцяло на установените във връзка със спора факти, при водещ критерий в даването на становище „интересът на детето“.

Що се отнася до това дължи ли се държавна такса и в какъв размер, при буквален прочит на СК, ГПК и Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, би трябвало детето, инициатор на производството, да заплати държавна такса в размер на 25 лева (чл. 16 от тарифата). Разбира се, на общо основание детето може да поиска освобождаване от държавна такса, както и предоставяне на правна помощ. Това обаче би забавило необосновано производството, докато спорът може да изисква своевременно разрешаване, а забавянето му да обезсмисли съдебната намеса изобщо. От друга страна, може да се мисли и за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 11 ЗЗДН, като предварително не се внася държавна такса, а при разрешаване на спора в полза на ответника по молбата такса от ненавършилото пълнолетие дете да не се заплаща. В полза на тезата за недължимост на таксата е и обстоятелството, че детето отнася спора на съда чрез ДСП, която е държавно учреждение по смисъла на чл. 84, т. 1 ГПК, и следователно не дължи държавна такса. Същият въпрос се поставя и относно разноските. Безспорно такива се дължат, но да се постави ангажирането на доказателства в зависимост от възможността на детето да поеме разноските за тяхното събиране, означава да му се откаже достъп до правосъдие.